Ел Камино е среща със самия теб, среща с твоята душа. Разбираш, че пътят не е толкова трудно да бъде извървян, трудното е да се изправиш срещу самия себе си, да свалиш всички пластове на егото. Да съблечеш дрехите на страха, тревогата, чувство за вина, обидата, огорчението, съжалението и самосъжалението и да видиш голата си душа, такава каквато е. Тогава можеш да се поклониш пред нейната красота и величие.
Когато срещнем сродна душа си мислим, че всичко ще е „цветя и рози“, но не е така. Познали сме я, като „сродна“, защото сме били в много животи заедно, но в тях не всичко е било прекрасно. Понякога съдбата ни изправя в близки взаимоотношения, (като родител - дете, братя и сестри или съпрузи) с нашите най-големи врагове, за да се научим да обичаме „врага си“. Защото любовта е тази, която изцелява всичко, която извисява духа и те доближава до Твореца. Идваме на този свят с ясното знание, че носим Божествената частица в себе си, сетне порастваме и изгубваме тази връзка, забравяме кои сме. Единственият начин да се свържем с Източника* е да навлезем дълбоко навътре, будни, наблюдаващи, осъзнати. Защото там, в Центъра все още сме свързани.
Колко рядко умеем да бъдем напълно присъстващи в настоящето, да усещаме насладата от живота. Нужно ли е човек да преживее някаква трагедия, за да започне да цени стойността му? Нужно ли е човек да измине тези 800 км на Ел Камино де Сантяго, за да разбере, че най-ценното не са предметите, хората, комфорта или всичко, към което постоянно се привързваме. Нужно ли бе да стигна дотук, за да осъзная, че най-ценното в живота е ВРЕМЕТО. Времето, споделено с любимите хора; времето, отделено за себе си; времето, посветено на творчество. Живеем не за да притежаваме, а за онези безценни мигове, които спират дъха ни. За онези малки моменти, в които душата ни ликува. Понякога забравяме, че времето ни е преброено и го пилеем в безсмислени разговори, телевизионни сериали, компютърни игри. Пилеем го, живеейки чужди животи, забравяйки да живеем собствения си.
Раницата е като символичен образ на „кръста“, който носиш. Там са нещата, от които все още не можеш да се отървеш, макар да знаеш колко много ти тежат. Същото е и с твоето подсъзнание, там са нещата, които все още не желаеш да пуснеш, но те тежат като камъни в душата ти. Изцелението е да поемеш отговорност. Това не е за всеки, изисква се смелост. За да се излекуваш трябва да навлезеш в раните си и да дълбаеш на дълбоко. Ще боли, ще кървиш , ще се разпадаш на парченца. Ще се мяташ от болка. Там в дълбините на твоята „сянка“ са всичките ти „демони“. Ще те е страх, толкова много ще те е страх, че ще ти се иска да избягаш… Да се излекуваш означава да се срещнеш с „демоните“ на страха, гнева, разочарованието, самосъжалението и вината…, най-вече с вината. Да отидеш в „сенките си“ и да ги приемеш, да простиш, да си простиш. Егото ти ще се бори, ще се съпротивлява, ще те оправдава, няма лесно да се предаде. А за тази битка ти е нужно уединение и тишина. Изцелението е също способността да се променяш и изисква много търпение. Но, ако намериш сили да се свържеш с душата си и да следваш нейните напътствия, значи то е в ход. И си заслужава да го направиш.
Когато останеш сам, единствената ти опора е в теб самия. Няма от кого да поискаш съвет. Въпросите ще кънтят в пространството без отговори. Налага ти се да откриеш вътрешния си компас. Трудно е, непоносимо трудно. И когато спреш да искаш да променяш света и се предадеш, тогава ще позволиш на света да промени нещо в теб. Ще откриеш, че всеки има своята истина. Осъзнаваш, че физически може да си близо до другия, а да усещаш пространството между вас, като две отделни вселени, които едва се докосват. Ще падаш, ще потъваш, ще стигаш до дъното на отчаянието и отново ще намираш сили да се изправяш. Ще умираш и от пепелта ще възкръсваш. И това „отново“ ще рисува браздите на лицето и среброто в косите ти. След всичките бури на времето, ще остане мъдростта на опита. Щом пуснеш желанието да се харесаш на всички и се сбогуваш с илюзията, че щастието ти зависи от другите, ще откриеш, че си достатъчен на себе си. Белезите от раните ще се превърнат в порти на онази Сила, която превръща - страданието в мъдрост, отчаянието в смелост, гнева в смирение, страха в постижения, тревожността във вяра, вината и срама в пречистване. Най-важното е да се осмелиш да останеш сам и да разрешиш вътрешната алхимия да се случи.
Когато минаваме през житейски турболенции, често забравяме кои сме. Творецът ни прекарва през бурите на живота, за да ни шлифова. И когато паднат обвивките на егото, от вътре се показва истинската ни същност. Никога не е ясно дали сърцевината е загнила или от вътре се крие диамант, който ще заблести в цветовете на дъгата.
Не зная защо Бог ни праща изпитанията, най-вероятно да изпробва вярата ни. Накрая разбираме, че най-трудното е да се предадем в ръцете Му. Успеем ли да го сторим, чудесата на Вселената сами се изсипват върху нас. Те само това и чакат. Но докато го сторим, голямо тръшкане пада. С ограничения си човешки ум не виждаме финала и рисуваме най-страшните сценарии. А истината е, че решенията на най-трудните ситуации понякога са изключително прости. Вярата, просто, вярата... Доверим ли се, ще видим, че всичко се нарежда по неведом път!!! И след целия ад, през който минаваме, накрая излизаме по-мъдри, по-светли, по-чисти, по-истински и по-себе си!
Има хора като…
Обичам да наблюдавам хората и да ги сравнявам с природата. Има хора като тревата, постоянно позволяват да ги мачкат. Има хора нежни и красиви като цветята, дошли са да направят света по-красив. Има хора широки и многостеблени като храсти. Не стават големи, но не се пречупват от бурите. Има и хора като дървета, впили дълбоко корени в земята, хвърлящи широка сянка под себе си. Те дават сигурност и стабилност. Но има и хора като плевели, никнат навсякъде и задушават по-малките от тях. Деница е нежна и красива като цвете, тя е тук, за да създава красота. Марина е като храст, който не се пречупва пред трудностите. А себе си виждам като тънка фиданка, огъваща се от вятъра понякога, защото корените са ѝ плитки. Затова все търся онази почва, която ще ме приеме, да се самоприсадя, да пусна дълбоко корени и да протегна клони към небесата. Там, където ще вирея най-добре и ще се чувствам на мястото си.
Тук на Камино много бързо излизаш от зоната си на комфорт. Разбираш, че когато трупаш вещи в раницата, те тежат и ще трябва да ги носиш много дълго време. Същото правим и в живота си. Трупаме къщи, коли, предмети, пари и мислим, че с колкото повече комфорт се обградим, толкова по-леко ще преминем по пътя на живота. Има хора, които смятат, че притежават своята къща например, а не разбират, че всъщност къщата притежава тях. Защото притежаваното изисква да поемеш отговорност за поддръжка, съхранение, опазване и в един момент, без да разбереш кога, се превръщаш в роб на своето притежание. То вече е отнело свободата ти. На Ел Камино осъзнаваш колко малко ти е нужно, за да съществуваш и колко много, за да разбереш това.
Изпратих го тази сутрин на гарата в Сантяго. Не можех да пророня и една сълза, макар че душата ми плачеше. Сякаш цялата болка заседна в гърлото. Тръгнах сама за Финистере. Тежки облаци закриваха небето като бяла пелена и съпричастно ронеха ситни капчици дъждец. Селцата пред мен тънеха в утринна мъглявина, а тишината бе надвиснала над тях, в очакване на зазоряването. Аромат на евкалиптови дървета насищаше въздуха, а пътеката пред мен се губеше в прегръдката на папратови листа, придавайки ѝ мистично обаяние, сетне потъваше в мъглата. Търсех цер за душата си. Трябваше да открия средство, с което да накарам ума си да се върне в настоящето. Сякаш отвътре се появи поезията, която бях написала преди няколко дни за Ел Камино и сетне се бе превърнала в песен. По едно време тихо и неуверено, но запях. Огледах се, нямаше пилигрими наоколо и започнах да пея с пълно гърло, за да заглуша натрапчивите мисли в ума си. В момента тази песен бе моето спасение и сега лекуваше страдащата ми душа. Вървях боса по една тънка ризка с къси панталони и нямах желание да си наметна дори дъждобрана. Просто трябваше да вървя пеейки насила, защото ако спра песента, щях да потъна в сълзи.
Ел Камино е среща със самия теб, среща с твоята душа. Разбираш, че пътят не е толкова трудно да бъде извървян, трудното е да се изправиш срещу самия себе си, да свалиш всички пластове на егото. Да съблечеш дрехите на страха, тревогата, чувство за вина, обидата, огорчението, съжалението и самосъжалението и да видиш голата си душа, такава каквато е. Тогава можеш да се поклониш пред нейната красота и величие.
Когато срещнем сродна душа си мислим, че всичко ще е „цветя и рози“, но не е така. Познали сме я, като „сродна“, защото сме били в много животи заедно, но в тях не всичко е било прекрасно. Понякога съдбата ни изправя в близки взаимоотношения, (като родител - дете, братя и сестри или съпрузи) с нашите най-големи врагове, за да се научим да обичаме „врага си“. Защото любовта е тази, която изцелява всичко, която извисява духа и те доближава до Твореца. Идваме на този свят с ясното знание, че носим Божествената частица в себе си, сетне порастваме и изгубваме тази връзка, забравяме кои сме. Единственият начин да се свържем с Източника* е да навлезем дълбоко навътре, будни, наблюдаващи, осъзнати. Защото там, в Центъра все още сме свързани.
Колко рядко умеем да бъдем напълно присъстващи в настоящето, да усещаме насладата от живота. Нужно ли е човек да преживее някаква трагедия, за да започне да цени стойността му? Нужно ли е човек да измине тези 800 км на Ел Камино де Сантяго, за да разбере, че най-ценното не са предметите, хората, комфорта или всичко, към което постоянно се привързваме. Нужно ли бе да стигна дотук, за да осъзная, че най-ценното в живота е ВРЕМЕТО. Времето, споделено с любимите хора; времето, отделено за себе си; времето, посветено на творчество. Живеем не за да притежаваме, а за онези безценни мигове, които спират дъха ни. За онези малки моменти, в които душата ни ликува. Понякога забравяме, че времето ни е преброено и го пилеем в безсмислени разговори, телевизионни сериали, компютърни игри. Пилеем го, живеейки чужди животи, забравяйки да живеем собствения си.
Раницата е като символичен образ на „кръста“, който носиш. Там са нещата, от които все още не можеш да се отървеш, макар да знаеш колко много ти тежат. Същото е и с твоето подсъзнание, там са нещата, които все още не желаеш да пуснеш, но те тежат като камъни в душата ти. Изцелението е да поемеш отговорност. Това не е за всеки, изисква се смелост. За да се излекуваш трябва да навлезеш в раните си и да дълбаеш на дълбоко. Ще боли, ще кървиш , ще се разпадаш на парченца. Ще се мяташ от болка. Там в дълбините на твоята „сянка“ са всичките ти „демони“. Ще те е страх, толкова много ще те е страх, че ще ти се иска да избягаш… Да се излекуваш означава да се срещнеш с „демоните“ на страха, гнева, разочарованието, самосъжалението и вината…, най-вече с вината. Да отидеш в „сенките си“ и да ги приемеш, да простиш, да си простиш. Егото ти ще се бори, ще се съпротивлява, ще те оправдава, няма лесно да се предаде. А за тази битка ти е нужно уединение и тишина. Изцелението е също способността да се променяш и изисква много търпение. Но, ако намериш сили да се свържеш с душата си и да следваш нейните напътствия, значи то е в ход. И си заслужава да го направиш.
Когато останеш сам, единствената ти опора е в теб самия. Няма от кого да поискаш съвет. Въпросите ще кънтят в пространството без отговори. Налага ти се да откриеш вътрешния си компас. Трудно е, непоносимо трудно. И когато спреш да искаш да променяш света и се предадеш, тогава ще позволиш на света да промени нещо в теб. Ще откриеш, че всеки има своята истина. Осъзнаваш, че физически може да си близо до другия, а да усещаш пространството между вас, като две отделни вселени, които едва се докосват. Ще падаш, ще потъваш, ще стигаш до дъното на отчаянието и отново ще намираш сили да се изправяш. Ще умираш и от пепелта ще възкръсваш. И това „отново“ ще рисува браздите на лицето и среброто в косите ти. След всичките бури на времето, ще остане мъдростта на опита. Щом пуснеш желанието да се харесаш на всички и се сбогуваш с илюзията, че щастието ти зависи от другите, ще откриеш, че си достатъчен на себе си. Белезите от раните ще се превърнат в порти на онази Сила, която превръща - страданието в мъдрост, отчаянието в смелост, гнева в смирение, страха в постижения, тревожността във вяра, вината и срама в пречистване. Най-важното е да се осмелиш да останеш сам и да разрешиш вътрешната алхимия да се случи.
Когато минаваме през житейски турболенции, често забравяме кои сме. Творецът ни прекарва през бурите на живота, за да ни шлифова. И когато паднат обвивките на егото, от вътре се показва истинската ни същност. Никога не е ясно дали сърцевината е загнила или от вътре се крие диамант, който ще заблести в цветовете на дъгата.
Не зная защо Бог ни праща изпитанията, най-вероятно да изпробва вярата ни. Накрая разбираме, че най-трудното е да се предадем в ръцете Му. Успеем ли да го сторим, чудесата на Вселената сами се изсипват върху нас. Те само това и чакат. Но докато го сторим, голямо тръшкане пада. С ограничения си човешки ум не виждаме финала и рисуваме най-страшните сценарии. А истината е, че решенията на най-трудните ситуации понякога са изключително прости. Вярата, просто, вярата... Доверим ли се, ще видим, че всичко се нарежда по неведом път!!! И след целия ад, през който минаваме, накрая излизаме по-мъдри, по-светли, по-чисти, по-истински и по-себе си!
Има хора като…
Обичам да наблюдавам хората и да ги сравнявам с природата. Има хора като тревата, постоянно позволяват да ги мачкат. Има хора нежни и красиви като цветята, дошли са да направят света по-красив. Има хора широки и многостеблени като храсти. Не стават големи, но не се пречупват от бурите. Има и хора като дървета, впили дълбоко корени в земята, хвърлящи широка сянка под себе си. Те дават сигурност и стабилност. Но има и хора като плевели, никнат навсякъде и задушават по-малките от тях. Деница е нежна и красива като цвете, тя е тук, за да създава красота. Марина е като храст, който не се пречупва пред трудностите. А себе си виждам като тънка фиданка, огъваща се от вятъра понякога, защото корените са ѝ плитки. Затова все търся онази почва, която ще ме приеме, да се самоприсадя, да пусна дълбоко корени и да протегна клони към небесата. Там, където ще вирея най-добре и ще се чувствам на мястото си.
Тук на Камино много бързо излизаш от зоната си на комфорт. Разбираш, че когато трупаш вещи в раницата, те тежат и ще трябва да ги носиш много дълго време. Същото правим и в живота си. Трупаме къщи, коли, предмети, пари и мислим, че с колкото повече комфорт се обградим, толкова по-леко ще преминем по пътя на живота. Има хора, които смятат, че притежават своята къща например, а не разбират, че всъщност къщата притежава тях. Защото притежаваното изисква да поемеш отговорност за поддръжка, съхранение, опазване и в един момент, без да разбереш кога, се превръщаш в роб на своето притежание. То вече е отнело свободата ти. На Ел Камино осъзнаваш колко малко ти е нужно, за да съществуваш и колко много, за да разбереш това.
Изпратих го тази сутрин на гарата в Сантяго. Не можех да пророня и една сълза, макар че душата ми плачеше. Сякаш цялата болка заседна в гърлото. Тръгнах сама за Финистере. Тежки облаци закриваха небето като бяла пелена и съпричастно ронеха ситни капчици дъждец. Селцата пред мен тънеха в утринна мъглявина, а тишината бе надвиснала над тях, в очакване на зазоряването. Аромат на евкалиптови дървета насищаше въздуха, а пътеката пред мен се губеше в прегръдката на папратови листа, придавайки ѝ мистично обаяние, сетне потъваше в мъглата. Търсех цер за душата си. Трябваше да открия средство, с което да накарам ума си да се върне в настоящето. Сякаш отвътре се появи поезията, която бях написала преди няколко дни за Ел Камино и сетне се бе превърнала в песен. По едно време тихо и неуверено, но запях. Огледах се, нямаше пилигрими наоколо и започнах да пея с пълно гърло, за да заглуша натрапчивите мисли в ума си. В момента тази песен бе моето спасение и сега лекуваше страдащата ми душа. Вървях боса по една тънка ризка с къси панталони и нямах желание да си наметна дори дъждобрана. Просто трябваше да вървя пеейки насила, защото ако спра песента, щях да потъна в сълзи.
